Години я няма, превърна се в спомен ,
отиде си кротко, тъй както живя.
Раздаде без корист сърцето огромно,
озаряваше четири детски лица.

Отче наш за първи път с нея засричах,
Тиха и свята, пеехме в коледна нощ.
На Великден в червено яйцата обличах,
чувам я още - "да спите във кош"...

Пак да наминеш - мълвеше с надежда -
присяда ми залъка, нека сме двама.
Казвах довиждане и смутено поглеждах,
има ли упрек в очите на мама.

Случайно прочетох че двадесет грама,
щом литне към Бог е човешкият дух.
Такъв "еталон" за душата на мама,
някак нелеп е, неуместен и кух.

Как да измерим спотаени въздишки,
сълзите на майките колко тежат.
Да броим ли в косите посребрените нишки -
длъжник ще й бъда и на другия свят.

И моята си отиде отдавна. Прекрасна изповед.